Безгласен вик

Размити стъпки по брега се стелят,

размити са и нашите съдби.

Неясноти  като жарави в душите тлеят,

надеждата опитва се да победи...

Покрила с горест неизвестността  душата,

безгласен вик издава в самота.

Къде ли пак изчезна светлината?

Защо надеждата се скри в мъгла?

Не зная аз докле ще лутаме се в неяснотата,

а  всеки ден ще срещаме с тъга

и как умората от пустотата

с един замах  днес да прогоним от света.

Не бива само доброволната заблуда

да бъде нашата опора днес,

не бива винаги сърцата

да са изпълнени с гнет.

Ей там, на крачка след мъглата,

аз виждам, грее светлина,

и чувам радостта в душата

- надежда има за света…