Безмълвен ставам в миг,
щом стиховете на Тъгата
докоснат устните ми със невидими ръце.
Искрящ със цветове на дъгата,
денят ми, сив като оловното небе,
облива се с лъчи на лятно слънце!
Косите ти обсипани със сняг
белеят като върховете всред мъглите.
Очите ти – попаднал нейде в тях,
покой намирам в тишината на звездите,
Далеч, далеч от болка и от страх,
от самотата и от мъката отлитам... ...