БЕЗНАДЕЖДНА ЛЮБОВ                                                                                                      Живеех за твойта обич свята, 

мечтаех за любов и топлота, 

исках да се чувствам пак желана,    

в прегръдките ти потънала в забрава. 

Обичах силно и пред теб не криех, 

че ти си всичко на света за мен, 

но нашата любов си беше безнадеждна,

и както казваше, обречена и невъзможна.

Но аз дори и унизена и сломена, 

се молех да те имам още миг до мен,

щом в мислите си виждах те с друга,

в душата ми бушуваше стихия, 

усещах как нож сърцето ми пронизва,  

заговореше ли за належащата раздяла.

Разбрах, че трябва първа аз да тръгна,

да можеш любовта в живота да потърсиш,

че бях за тебе само пропиляно време,

съжаляваш ли, че срещна те с мен съдбата?

Свободен си и с нищо ти не си ми длъжен,

но безразличието в твоите очи ме плаши,

нима през всичките години не заслужих

да бъда свиден спомен в твоите мисли

и там навътре, в сърцето си да скриеш

най-красивите ни изживяни мигове.

Не искам със ненавист да ме гледаш

и думите ти рани в душата да отварят,

не ме вини, че не намерих смелост

да се изправя с теб пред хорските очи,

аз слаба съм и не бих го преживяла,

макар да знам, че болката в сърцето

по-силна е от всички думи и сплетни.

Но вече твърде късно е за любовта ни

и няма как да върнем времето назад,

но моля се и се надявам, в живота да намерим

любов и щастие, макар далеч един от друг!