Четири порутени стени,

иззидани с камъни от старото гробище

или черна магия на някакъв скитащ вълшебик,

избягал далече, за да се скрие от себе си.

Стените са сиви и грозни,

назъбени зъзнат насреща ми

и чувам как

от недрата на душата ми

се отронва писък,

но Тишината ме хваща за гърлото

и аз мълча пред вратата на нищото.

Гледам как някакъв свят се пречупва,

как някакво време небрежно ме спира

и шепне,

че всичко е истина.

Аз и друг път съм умирала

и вече не вярвам на истини.

Дори и на тези във старото гробище

и на смъртта, която ме кани.

Не вярвам на Господи 

моите умряха, 

но ако някой ме чуе:

         -Спаси ме!

Тишината ме дъвче за гърлото,

от ръката ми пада ключ

и аз се сещам,

че някога стените бяха други

и вместо гробища имаше къща,

а в къщата  -  с м я х

с м я х

Летя над отломки от стари съждения. 

Кой ми е взел песента и е написал стих за мълчание?

Кой ми отне боговете и ме остави смутена

на прага на един разложен спомен?

Коя съм аз?

Защо съм?

Умирала съм твърде много пъти,

за да знам, че пак ще се върна.