Безвремие
Безвремие
През тътена на буря, вихър гъст
В скалата непристъпна е довял
Една лъжичка плодородна пръст
И семе нежно в нея е посял.
Дъждът по-късно, неговият брат,
Вървейки по утъпкана следа
Към края долу, топъл и богат,
Оставил две-три капчици вода.
На утрото, от слънчев лъч огрян,
С усмивка грейнал камъкът суров
И с жест по-груб, но някак замечтан,
На госта дал е своята любов.
Да бъде волен, да не чувства плен,
Да има вяра в този свят тъй нов,
Да дири път в простора споделен,
Да следва, пожелал му, своя зов.
Тъй малчуганът смелостта добил
И станал равен с гордите орли,
В прегръдка здрава корените впил,
Изправил ствол над гъстите мъгли.
И днес е там, и все така далеч:
Владетел на незрими висоти,
Той сякаш сам подсказва с няма реч,
Че негов ред е друг да приюти.
09.04.2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Динко Всички права запазени
