Беззаглавното...
В памет на Емо
Лютивото всетишие талазно
пропива дробовете ми със задух.
И само то (от черното) пролазва
и се присмива в моето огледало.
Такава сол под тъмните клепачи
отдавна не е галила лицето.
Очернени, пръстите ми плачат
върху лùста - сгушени в писеца.
А той ме пита:
Колко многоточия
да изсипе шепно след въпроса -
след затъмнението, безпосочното,
спомените вътре в мен... Какво са?
- Те са светлинките в моето село;
те са в пъплещите две каручки...
Те са във детинската ми смелост;
те са в цялостта ми незавършена...
Те са в селската ми бакалия,
те са в онзи див, лудешки смях!
Те са... (а в очите как люти ми,
в дробовете чак си залютях...)
Безвъзвратното ръцете върза
със конеца черен, нескъсим,
но не вярвам в „Край! Прости му! Късно е!...”
Нито вярвам в Ян, или във Ин.
По соленото ми себевиждане
съм осиротяла откъм детство,
но останалото е всевишно -
но останалото е... ВСЕВЕЧНО!
... Те са и молба пред златен кръст!
Те –
спомените, сглабят в мен човека!...
Те всичко са... освен онази ПРЪСТ
завила те...
Дано поне е лека.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Димитрова Всички права запазени
