Тази вечер дишаш самота.

 „Иска ли светът пророци?“ питаш.

Цялата тълпа ти отговори с „Да“.

Ти умееш повече да викаш.

Вчера само беше ти пророк

със раздрани длани и пакет цигари.

В огледалото светът не те позна,

може би смехът ти го опари.

Вчера бе политнала скала,

днес си планина от бели рози.

И заспиваш всяка вечер сам,

и разпадаш се на късчета тревога.

Беше и небе, и път, и гръм.

Беше нощ, облечена във вихър.

Днес си просто есенна луна.

Днес си стъкълцата в два-три стиха.

Остана ти един зелен прожектор.

Твои са четири пулсиращи стени.

Ако черна дупка в слънце се превърне

може пък да спре да те боли.