Колкото и да е непонятно,

животът гони своя цел

да трупа спомени стократно,

през вековете сам поел.

От малко зрънце под земята

израства в клоните на дъб,

говори с бури в планината,

изправен сред смразяващ студ.

В гнездото пиукат пет гърла

с човки гладни за награда.

Сред неприветлива гора

израства птичата бригада.

А в люлката ни спи дете...

невинно, кротко се усмихва.

Чертае своя път през битие,

с надеждата напред да литва.

През планини, села и градове,

насред пустини или джунгли,

Животът своя път тъче,

за да не стихва нивга утре.

И ако някой е забравил,

че всичко живо се цени,

пред себе си да се изправи

и че е още жив, благодари!