Благодаря ти!
Благодаря ти,
че безкрайното ми лутане,
между сега и после,
не е безславно чакане да видя още.
И още.
Да съзра още от възможностите,
които биха се реализирали
по необяснимата логика
на всемирното равновесие.
Да сътворя още от стремежите си
и да разбера къде,
къде наистина,се раждат мислите
и в каква кутия трябва да ги съхранявам -
огнеупорна или картонена?
Може би, на тях ще им е все едно.
Не и на мен.
Иска ми се да ги споделя понякога -
като баница с новогодишни късмети.
Понякога,
с някое човешко и любимо лице -
малко поувяхнало от есенните ветрове,
но незабравимо като първите слънчеви минути на деня.
Ще очаквам този момент на възможност,
ще го търся
и вероятно той не ще се изплъзне от жената в мен.
Ще вържа спомена за теб
на някой цъфнал майски храст
и ще го моля да не бяга,
да остане тук и да се повтаря отново.
Ще бъде моята храна вековна
и дреха - да ме топли,
и рана, която да лекувам постоянно.
Ще впиша в съзнанието на този лист
последните самотни дни
и по вятъра, отминал покрай мен,
ще ти изпратя целувки -
посланици на моята любов.
Горещи и омайни.
Сладки, носталгични.
© Ди Цветкова Всички права запазени