Бодли от беладона
Ах, как е хубаво да мразиш!
И как е хубаво да не простиш…
… на тези, които те забравят…
В тишината тяхна да мълчиш.
И как поглъща те забравата
в измамната си сладка паст.
И остава за теб наградата…
… злоба, ледена без страст…
И с годините потъваш бавно
под слоеве от тежка прах.
И гниеш в омразата навярно,
в красотата на смъртен грях.
И толкова е плътна твойта злоба,
че не отразява и лунните лъчи.
Пропита с беладонена отрова,
пронизана от трънени игли.
А душата свила се е ледно
и спи във своя летаргичен сън.
Хипноза, сякаш че във бездна -
заглъхва житейският ти звън.
И мразейки, изоставен от тълпите,
усамотен в собствен огледален свят,
въртят се на съзнанието стрелките…
… непознат е този град.
И скоро всичко май ще свърши
и ще си погълнат от забравата в деня,
но никой никога не ще прекърши
злобата във теб и ненавистта…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
интересантно
