Богът на слънчогледите
Слънчогледите танцуват по двойки,
със шепот на листи ме следват,
целуват ми коленете -
защото знаят, че идвам при тебе.
Деца на лятото, оставете ме.
Небето се взира в мен, души ме,
усеща, че те познавам
и ме пуска да плувам в дъгата му,
в онази вечна Вселена, където
Теб не може да те няма.
Ръцете ти. Помня ги търсещи
ръце на художник, ваятел.
На бог. На слепец. На всевиждащ...
А очите ти - пълни със изгрев.
Ти беше вечен. И млад. И прииждащ...
Слънчоглед бях, стебло във краката ти,
нямах избор - освен да те следвам,
да съм там, щом рисуваш мечтите си.
Да те съпътствам в зведните екстази,
да съм хангарът за твоето излитане.
Слънчогледите танцуват по двойки,
пеят край надгробния ти камък,
целуват ме по коленете.
Поспи, приятелю. И намери звездите.
Деца на лятото, не го будете.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аделина Стоянова Всички права запазени
