Божурена...
„ ... в сърцето залезът кърви,
стар огън прави пепелища,
отпила своят дял - върви,
във мене не остава нищо.
Не търся в младостта вина,
не искам нищо - отмини ме,
остава малко светлина,
но тя не носи твойто име..."
Обрах аз всичките божури
и като кървави петна,
оставих ги на двора да проклинат,
душата ми-градина, опустя,
глава наведох кротко и отминах!
Отглеждах ги за теб,
с любов поливах
и чаках да разцъфнат търпеливо,
сълзи в росата им доливах,
от студ аз пазех ги грижливо,
до днес...
когато ги прегазих...
Простете ми, не ги опазих...
ала като стотици устни
начервени те ми нашепват
уморени,
че ти си ме забравил...
Безвъзвратно!
Нима е вярно?
Чаках те безмълвно
във синкавия зимен полумрак,
откъснах ти един любим божур
и пак...
приседнах до зелената врата,
и мина времето,
дори една сълза
не ми остана във очите,
и няма вече как да ги поливам!
Оставих ги да гният поразени,
да съхнат алени листа,
дано да видиш как божурите засмени
се давят в кръв божурена в пръстта!
... след един тежък разговор със съвестта ми...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виолета Георгиева Всички права запазени
