Боли, боли толкова много,

когато съм разбрана аз погрешно,

боли, боли

и ми е все толкова тежко.

Боли ме, когато наричат ме с имена.

Боли ме, но знам, аз съм си виновна.

Аз се крия зад моята маска,

маската на радостта,

винаги съм с усмивка на уста.

Но толкова боли,

дори и от малките шеги.

Защото никой не разбра

колко ранима съм сега.

Около другите безгрижна съм,

все засмяна и щура,

сякаш свободна съм,

но в клетка.

И никой не се замисля,

дори за миг поне,

че има нещо в мен -

повече от едно радостно лице.

Искам все на другите

аз да помагам,

може би затова

все така се излагам.

Искам да повярвам,

че съм добър човек.

Че развеселявам другите,

че ги карам да се усмихват,

но всъщност съм страхливка,

при това толкова голяма.

Крия се и виждам

собствената си измама.

И роня аз сълзи,

докато пиша това.

Роня ги, роня ги,

не мога да се спра.

Аз съм си виновна,

че другите не ме разбират.

Аз съм си виновна,

зная това.

Лъжа всички, че съм добре.

Лъжа и сама си вярвам даже.

Вината е в мен,

да в мен е тя.

Но има малко и за другите сега.

Може би твърде много вярвах,

че някой ще ме разбере.

Че някой най-после ще ме види

в моята истинска светлина.

Че някой най-после ще усети

колко много ме боли от това.

Но съм твърде наивна,

твърде глупава, нали?

Не смея да погледна хората

в очите дори.

Ах, как боли.

Боли, боли, боли.

Но вече свикнах, да.

И ще продължа така

да плача аз,

но само когато съм сама.