Болката на съдбата

Болката изяжда ме отвътре,
болката превръща ме в скала.
Тъй непоносима и жестока
бе моята съдба.
Любов открих - несподелена.
За какво ми е тогава тя?!
Вземи я и махни се ти от мен!
Защо ме нараняваш?
Защо си тъй жесток със мене ти?
Нима заради твоята любов несподелена
трябва аз да бъда огорчена?!
Ти ме нарани - сега аз страдам!
Страдам с половин душа -
половин, защото друга нямам.
Вкамени се тя и се разпадна на парчета,
на пясък се oрониха пък те,
вълната морска ги прибра
и никой нищо не разбра.
Попаднах във море от болка.
Вълните бурно се разбиваха от бряг на бряг.
Аз търсех нещо, но не го откривах,
така пропаднах в пропастта.
Пропастта без дъно се оказа,
това съдбата го доказа.
Пропадайки, от изтощение заспах
и в съня си аз видях -
човек със побелели от страдание коси
и тъжни сбръчкани очи.
Прегърбен, във ръка с бастунче,
облечен в скъсано и дрипаво костюмче -
СЪДБА наричаше се той, нахлул бе в живота мой.
Той посочи ме с трепереща ръка и прошепна моята съдба:
- „С ПОЛОВИН ДУША НЕ СЕ ОБИЧА!
МНОГО ТЕЖКО Е ТАКА,
ТИ ТЪРСИШ НЕЩО И НЕ ГО ОТКРИВАШ,
ТАКА ПРОПАДАШ В ПРОПАСТТА!!!”