Утро.

Седем.

Сънен градски пейзаж

И дъжд... дъжд... дъжд...

Олющени жълти фасади,

железни огради –

почернели и мокри.

Празни пясъци, голи клони,

крясък на гларуси

покрай кофи с боклук.

Полека затътва

моторен звук

и след него – дрезгав корабен глас:

Бургас.

Ранна пролет.

От север духа вятър с все сила.

Водата е чернозелена и зла,

приижда с бели гребени

и блъска ръждивото скеле.

Неделя.

Пусти улици.

Скука.

Мокри кучета дирят подслон

край бараки и входове.

От прозорци надничат

ранобудници

и оттегчено гледат дъжда.

Тук-там преминават коли

и разплискват локвите.

На тротоара двойка влюбени

изпраща нощта

с целувки под раздърпан чадър.

Осем.

Вятърът стихва внезапно.

Пенсионер край кошовете

дърпа детска количка.

Жена с джобно куче в пазвата

бърза към спирката.

Животът бавно поема

дневния ритъм.

Тролеите спират и тръгват с вой.

Девет.

Под навеса на квартална лавка

постоянни клиенти

търпеливо чакат

да отвори – за първата доза.

Дъждът солидарно

преминава в ръмеж

и през редките облаци

срамежливо наднича

студеното слънце.

Няма я още

припряната и забързана

човешка гмеж

и всичко е застинало някак си

в ленивата дрямка

на зимно-пролетното безвремие

в очакване

на горещото

и шарено лято...