Бурята в мен
Когато лятото огрява къщата,
а жегата е по-поносима,
разпервам криле
и летя по пътя на мечтите.
Отивам навсякъде, защото и душата ми е птица,
а косите са пеперудени.
Няма празно пространство,
а само мечтано.
Самотата бягаше от мен,
а щурчетата пееха зорко.
В последните дни на лятото, бях седнала и те чаках.
Косите придържаха усмивката,
защото Раят бе на Земята.
Паднало листо се спираше насмешливо.
А после разговаряше с вятъра.
Котката мъркаше до пейката, а аз слушах любими акорди.
Когато те видях слънцето направи реверанс.
А шепотът на листата стана таен.
Умееха да разпознават любовта.
Прегръдката ти и онези сини очи омилостивиха идващата есен.
Размахаха рамена огрените желания.
Обичта е крехка, ала и истинска.
Не исках септември да си тръгва.
Но часовникът избърза.
Вятърът се засили.
Котката стана неспокойна.
Устните желаеха взаимност.
Скоро бурята нахлу в душата.
Обърна столовете по двора, изгони пеперудените ми желания.
Бързо се прибрах вътре.Той пак трябваше да дойде.
Всеки един момент.
Роклята на точки се смееше като пийнал клоун.
Недочетената книга се затвори сама.
Телефонът мълчеше.
В прозореца се удряше клон от круша.
Жълти бяха станали листата, за ден-два.
В жълто бе и пръстенът, който носех.
От него.
И обещанието за вечната любов.
Преобърнат хоризонт и плачевен напев.
Въздишка от устни, преди толкова желани.
Омагьосан кръг и молещи очи.
... А после- тишина и блуден сън.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ана Янкова Всички права запазени
