Бяла тишина
Навсякъде е толкоз
бяло
такава чудна
красота.
Проскърцват стъпките
премръзнали
и после...
после тишина.
И само белите
снежинки
покриват черната
земя.
Дървета голи
тъжно гледат
и после...
после тишина.
Пробягва заек
и уплашен
се шмугва в
близката гора.
Изкрясва врана
и отново...
настъпва странна
тишина.
Човек един самотен
броди
в полето с пръчка
във ръка.
Усмихва се
и тихо казва:
- Каква прекрасна
тишина!
Вали снегът,
навред затрупва,
със свойта чудна
белота.
Човек един усмихнат
броди
и после...
бяла тишина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Костов Всички права запазени
