Чакам...
Чакам... крачки отмервам във търсене.
Блага дума издумана покривало за раните,
колкото синапено зърно вярата в мене.
Чакам го да порасне, а пръскат се мислите.
Не дочакала свивам в косите си вятъра,
на високо го двигам до небето да стигне.
Срещу бурите очите си вдигам с надеждата,
непоникнала истина, някога да израсне.
Ситня във времето. Звук от скъсани струни,
като огън небето, зачервено от плакане.
Във душата ми свива безпросторни посоки,
и гнездят мисли. Уморих се от чакане...
В шепи събирам на сърцето въпросите.
На очите пътеките - ненамерени истини.
След песентта на сълзите, моля звездите
посятата вяра, да израстне след бурите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
