Чакам...
Чакам... крачки отмервам във търсене.
Блага дума издумана покривало за раните,
колкото синапено зърно вярата в мене.
Чакам го да порасне, а пръскат се мислите.
Не дочакала свивам в косите си вятъра,
на високо го двигам до небето да стигне.
Срещу бурите очите си вдигам с надеждата,
непоникнала истина, някога да израсне.
Ситня във времето. Звук от скъсани струни,
като огън небето, зачервено от плакане.
Във душата ми свива безпросторни посоки,
и гнездят мисли. Уморих се от чакане...
В шепи събирам на сърцето въпросите.
На очите пътеките - ненамерени истини.
След песентта на сълзите, моля звездите
посятата вяра, да израстне след бурите.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
