Чашата от най-тънкия кристал...
Отново събирам
нападали,
отронени
от вятъра
листа...
Упорито опитвам
на изсъхнало
дърво
да ги залепя
Не научих урока
на живота -
да не градя,
увлечена,
вятърни
мелници -
неверници,
сляпа,
рисуваща
истини...
И остана само
търсеща,
протегната
към нищото
ръка...
Парещи
следи
по път,
скован от лед,
пропит
с отровни,
замръзнали
сълзи...
Пия на екс
от чашата
на щастието,
а след мен остават
само стъкълца...
Пукна се
при допира
на устните,
чашата,
от най-тънкия
кристал...
Мрак...
Вик, далечен,
на обречена
душа,
стискаща в ръце
изстинало
сърце...
... и после
тишина,
разкъсвана
от падащи
стъкла...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диа-непокорна Всички права запазени
