Чашка сбръчкано-безцелна капчица любов
Отново сме сами...
Аз и моята приятелка- СЪЛЗАТА...
Просто на по чашка пияна болка...
Отново галим се нежно,
сгушени една в друга,
като липи, молещи вятъра
за капчица любовен полъх.
И отново аз жадно пия от горчивата сълза,
а тя щедро ми дарява дори и своите деца...
Пия, а не се напивам
от соления, дълбок поток...
И пак търся да целуна
изсъхналите цветя на душата си,
и сълзата се опитва да ги възроди...
А те отдавна вече са заспали своя вечен сън -
бездиханни, сухи, сбръчкано-безцелни:
ГУБЯТ СЕ -
в дъното на тая строга душа...
Зимата минава, идва пролетта,
а никой не помръдва...
Лятото заспива в скута на своята майка - есента,
която само добавя нови листенца,
запалени в ковчега на строгата душа.
И така - аз раждам всяко цвете,
за да го изгубя,
будя после пак сълзата да го възроди,
а тя никога не е тъй сладка,
за да върне листата му...
[...]
Отново сме сами...
Аз и моята приятелка - СЪЛЗАТА ...
Просто на по чашка,
пълна с безтегловна, чувствена, сбръчкано-безцелна
капчица ЛЮБОВ!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Гълъбова Всички права запазени
