....

Но светлината черна ме докосна.

И в мислите се впи дори,

в сърцето ми, така е смъртоносна,

че всички сили ми изпи.

Безсмислие, неизбежна самота.

Черна светлина за всяко 'утре'.

А в себе си изгубих смелостта -

която път ми бе, сега - безпътие.

И във черно, пак светът ми свети.

Или черни пък са мойте сетива?

Навярно тъмното е бяло всъщност

с лека, лека нотка на тъга.

Макар унила, всъщност съм щастлива.

Сълзите леят се без капка суета.

И те са полъх на мечта красива,

а не – изкривен образ на смъртта.

Със сълзите надежди не умират.

Напротив – цели раждат се

и бързо свикват със света, не спират

да мечтаят, даже смайват се.