Стъпки във бездушната тъма,
кавал едвам доловим в далечината,
овчар загубил си следата -
пленникът на самотата.

И нещо, тъй просто ти тежи,
нещо толкова... проклето
... и коварно, може би, уж малко гадно,
но нормално.

Сив мрак, еднообразен,
после отново блудкава мъгла,
ретрограден, но нормален
или май нахален.

И пак денят без болка си минава.

Една усмивка,
истинска,
но само тя,
на кой ли е,
не знам - ах, жалко.

Безцветен свят,
свят, дори без бяло,
само черно - черен свят,
но и той без болка си минава,
наричаме го май - живот.

И после черната мъгла.

Живот, обичам те, прости ми много,
живот, не искам с теб да се разделям,
дори и черно пак да виждам,
искам само с теб да си споделям.

Аз сам стоях на кея,
там до океана
и плачех,
сам,
сам със океана.

Дочувам стъпки,
приятни тръпки,
като че ли слънцето играе по лицето,
но то е черно, защо да е приятно... ?

Отварям си очите - светлина,
шарен свят, ох, май е сън било това.

За 100-тен път сънувах този сън...

Живот, обичам те, прости ми!