Черна стая без прозорци и врати

В този свят огромен, тъжен и студен,

какво ли мога да направя аз, приятелю, за теб?

В тази стая черна, без прозорци и врати,

проникна като дух, в тъгата се пропи.

Обичаше я - знам това добре.

Но любовта не бива да погубва.

Сърцето си за нея даде - ех, това сърце,

на което обрече цялата си нужда.

Хубав си и всички те го знаят,

търсят те, за тебе смело те мечтаят.

Ала в тази малка, тъмна стая без врати,

сърцето си заключи ти.

Помня дните Ви щастливи,

нощите безсънни, мигове игриви.

Помня всичките ти мънички закачки -

кукли и жилетки, плюшени играчки.

Трудна бе и тя като тебе.
Но обичаше те - знам това.

Срамуваше се чувствата да си признае -
но за тебе най-копнееше в Света.

Помня как шептеше в телефонната слушалка,

тихи, пламенни слова.
А когато късно вечер станеше,
отново те желаеше в съня.

Питаше ме плахо и страхливо,
как си, за коя ли мислел си сега.

А аз се смеех на глас на глупостта й -
ех, тази малка, влюбена жена!

Виждаше във всеки и във всичко тебе,

облик чист и откровен.

Бурното море през зимно време,

напомняше й тих и светъл ден.

Любовта й бе красива, чиста,
нежна като летен ден,

рисуваше с пръсти облачета в небето.

И сърца, мелби и бонбони, за да литнеш с нея окрилен.

Молеше се всеки ден на малката икона

да се върнеш жив и здрав,

да заживеете щастливи, далеч от всяка злоба,

която чупеше крехкия ти нрав.

И тя като че ли по-силна бе от тебе,

душата й бе нежна и гореща, но чуплива - не.

Сякаш можеше да погълне цялото туй тежко бреме,

без сърцето й да се строши на две.

Но пред тежката, коварна болест - всички се оказаха безсилни,

а тя те молеше да понесеш това с усмивка на очите.

Помниш ли, че тя закле се,

че отива на място по-щастливо?

Чуваш ли гласа й, който шепне,

че това не е края, а началото на нещо тъй красиво...?

Ах, каква сила показа тогава

и каква вяра, какъв оптимизъм,

до последния си дъх с усмивка остана,

присмивайки се над собствения си катаклизъм.

До края беше тя с тебе, до края, водещ към начало.

Ала ти не успя да превъзмогнеш всичката си мъка

и потопи се в алкохола, следвайки тялото си отмаляло.

Излез от тази черна дупка вече!

Няма смисъл любовта да те погуби.

Няма смисъл най-красивото, което някога си чувствал,

да изпълни дробовете ти с въглен.

Казваш ми, че не те интересува?

Че все ти е едно каква съдба ще те споходи?

Казваш ми, че Бог е спрял да се вълнува

и те гледа с примирение отгоре?

А в този свят огромен, тъжен и студен,

какво ли мога да направя аз, приятелю, за теб?

Нищо, но не мога да допусна да умреш.

Тъй просто да оклюмаш  и да спреш.

Душата си продал си на най-черния порок.

Сърцето си заключил си в бездна.

Нека да ти дам следния урок:

Отключи го и започни най-сетне да живееш,

съкровище, по-голямо от живота, нийде няма да намериш!