Черната мъгла
слива се с деня
и заспивам уморена на твоята ръка
закриляна от страха.
Пленена съм в съня!

Окована от таз мечта,
устремена към скала,
придружавам глутница на свирепостта.
Търся капка от любовта,
открадната от непримиримостта.
Ала изгубената ми душа
Още търси място под дъжда.

Омагьосана от таз игра
пътувам към гибелта
следвана от реки на самота.
Непоколебимо търся светлина,
но тя скрила се е в хралупа на змия
и чака моята молба:
„Спаси ме от таз тъга!”

Черната сълза
топи се във восъчна зора
обляла с горещина морската вода.
И умира в солта
като падаща звезда
свалена безславно на черната земя.