Червено
Една спринцовка гледаше луната
през дулото на своята игла.
Ветрецът нежно галеше цветята
и шепнеше им своята тъга.
Разказваше им за едно момиче
красиво, като падаща звезда,
омайно, като пъпка на кокиче,
което в своя полет изгоря.
Обичаше, но принцът бе неверен,
подлъга я и подло изостави.
Отчете се със удара победен,
а после я отхвърли... и забрави...
Отиде си, но бе й взел сърцето,
и в нея зейна бездна пустота.
За нея Слънце нямаше небето,
и болката в едно се сля с плътта.
И всеки ден по-мрачен бе от вчера,
и всяка нощ за нея бе кошмар.
Съдбата бе коварна, с изневяра,
с живота й играеше комар.
Отровата продаде й негодник
със думите, че носела забрава.
Самият той отдавна бе поклонник
на дрогата, а тя така бе слаба...
Спринцовката впи жилото си с ярост
във вената й, търсеща кръвта.
И сля токсините си с нежната й младост
предвкусвайки, че носи й смъртта.
Когато съмна, тялото откриха,
красиво, бездиханно и студено.
Природата смълчана бе и тиха,
а светофарът... светеше червено...
*****
Тъй вятърът говореше с цветята,
случайно чух аз разговора тих.
Спринцовката зарових с крак в земята,
а чутото... записах в този стих...
01.03.2001.
Георги Каменов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Каменов Всички права запазени
