...и тихо се сещам за странния спомен,

за тежкото лято, за жежкия пек;

за тъжна усмивка, за мислите, знаещи,

че там, в светлината, аз виждам човек.

Човекът ме вика и в мене се взира:

"При мене е топло, ще имаш подслон."
Но когато тръгвам към него, умирам

и думите бавно превръщат се в стон.

"Недейте, върнете се! Думи Мои,

вечни, обещавам ви, за вас ще живея!"

Човекът изчезва вързо в светлината,

а аз винаги за нея ще копнея...