Търсим го някъде около, извън нас...
А не е ли чудо, че сме се родили...
на Любовта съдбовно градивния глас...
пътищата светли, бурни, мълчаливи...?
Не е ли чудо синьото небе край нас,
Земята, която непрекъснато се преражда,
реди промените във земния атлас -
не умира, въпреки войни и вражди?
Не е ли чудо Мисълта без предели,
Мъдростта затворена в грахово зърно,
Истините брегове и океани прелетели,
за да създадат от света едно общество?
Не е ли чудо, че за всичко много знаем,
но то е частица от Божественото знание
и трябва, смирени, Богу да признаем,
че с Него сме във вечно състезание?
Чудо е, че Той, любящ, ни позволява
да навлизаме дълбоко в същността му,
търпение към децата свои проявява,
поправя грешките от глупостта ни...
Чудото не идва от някъде случайно.
Ние в сърцата и душите го творим.
В обществото то става дълготрайно
Крайъгълен камък, върху който градим.
10 11 2019
© Надежда Борисова Всички права запазени