Бездната която шумно зее насред царския ми друм

постлан с дълбоки пропасти от нощното мъртвило

поредна вечер пълня с пепелта на обгорял тютюн

чийто дъх превръща ме в ковано майсторски кандило.

Сновейки в аромата на катранените изпарения

вдишвам несравнимото среднощно безметежие

сещам се за огъня, без който ми е невъзможно

да запаля свитъка с пороци на бездънното крайбрежие.

Плътната завеса дим настига падащия хоризонт

танцувам безтегловно в красотата на неяснотата

пропастите в пътя ми изчезват в седативен смог

и пак откривам себе си в ядрото на млъглявината…