Цвете
Засях любов в своята градина,
година време вече я крепя…
И мислех си, че трудното отмина
и най-красивото тепърва предстои.
Посипах я с листа от рози,
от слънчеви лъчи дарих й топлина.
Поливах я с капчици роса,
събрани в слънчевото утро…
И често ходех боса по тревата,
щастлива бях…
За да я предпазя,
захлупих я с кристален похлупак.
И всеки път, когато спирах се край нея,
с най-нежни ласки галех нейното стебло –
така не могат даже ветровете…
И много мили думи й шептях…
И тя растеше – тиха и красива,
окъпана от слънчеви лъчи.
Но безвъзвратно си летяха часовете.
И много време мина.
Беше августовска жега.
И беше буря – небето грозно и зловещо
припламваше, опасано от мълнии,
кънтеше…
И слънцето уплашено,
потули се на завет нейде…
Зад облаците – сиви и зловещи.
… А моята любов цъфтеше…
Но за миг – не зная как се случи,
кристалния й похлупак
от мълния бе поразен
и счупи се - разцепи се на две парчета…
О, Боже!
Понечих да го взема и да го слепя отново.
Направих невъзможното почти.
Но бях несръчна. Оказах се неловка -
порязах се на ръбче от парчето…
От очите ми потекоха сълзи…
Сълзи на болка и безсилие…
И без да искам,
с капка кръв опръсках свойто цвете…
Не зная, може да е за добро?
Питах ветровете,
но те безмълвно ме отминаха
и ме оставиха сама да преценя…
И оттогава, до сега -
не ходя сутрин боса по тревата,
да сбирам капчици роса,
поливам свойто нежно цвете всяка вечер,
но вече със… сълзи.
Дали обаче пак ще се съвземе,
и по-красиви цветове ще сътвори?
Не знам, това ще кажат ветровете…
… А аз оставам с надеждата,
че ще се случи Чудо.
И моето красиво цвете отново ще цъфти,
напук на времето и ветровете,
но този път, без похлупак…
27 юни 2007
година време вече я крепя…
И мислех си, че трудното отмина
и най-красивото тепърва предстои.
Посипах я с листа от рози,
от слънчеви лъчи дарих й топлина.
Поливах я с капчици роса,
събрани в слънчевото утро…
И често ходех боса по тревата,
щастлива бях…
За да я предпазя,
захлупих я с кристален похлупак.
И всеки път, когато спирах се край нея,
с най-нежни ласки галех нейното стебло –
така не могат даже ветровете…
И много мили думи й шептях…
И тя растеше – тиха и красива,
окъпана от слънчеви лъчи.
Но безвъзвратно си летяха часовете.
И много време мина.
Беше августовска жега.
И беше буря – небето грозно и зловещо
припламваше, опасано от мълнии,
кънтеше…
И слънцето уплашено,
потули се на завет нейде…
Зад облаците – сиви и зловещи.
… А моята любов цъфтеше…
Но за миг – не зная как се случи,
кристалния й похлупак
от мълния бе поразен
и счупи се - разцепи се на две парчета…
О, Боже!
Понечих да го взема и да го слепя отново.
Направих невъзможното почти.
Но бях несръчна. Оказах се неловка -
порязах се на ръбче от парчето…
От очите ми потекоха сълзи…
Сълзи на болка и безсилие…
И без да искам,
с капка кръв опръсках свойто цвете…
Не зная, може да е за добро?
Питах ветровете,
но те безмълвно ме отминаха
и ме оставиха сама да преценя…
И оттогава, до сега -
не ходя сутрин боса по тревата,
да сбирам капчици роса,
поливам свойто нежно цвете всяка вечер,
но вече със… сълзи.
Дали обаче пак ще се съвземе,
и по-красиви цветове ще сътвори?
Не знам, това ще кажат ветровете…
… А аз оставам с надеждата,
че ще се случи Чудо.
И моето красиво цвете отново ще цъфти,
напук на времето и ветровете,
но този път, без похлупак…
27 юни 2007
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Всички права запазени
