Цвете и камък
Дълго пазих топлината замразена
и цветето, притихнало във мен,
пазех го от суетата наслоена
от света, злобен и студен...
Той моето цвете крадеше
и късаше листата от коприна,
после снизходително шептеше
и замъците пясъчни срина...
Камък, залепен за небето
падна и цветето прекърши,
търкулна се надолу по полето
и пътя си, разбит привърши...
Достатъчно му беше победата тази,
достатъчно му бе, че нежността уби.
Бях запазила последна надежда ази...
но погубиха и нея... уви!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сиси Валентинова Всички права запазени
