Нескромно е, но искам да знам, 
и усетя прѝживе чувството 
на това - аз какво съм ви дал 
с моето да го наречем - изкуство... 
Да погледна с око замъглено, 
от напираща топла сълза, 
как душите ви ожаднели, 
с глас и думи ще утоля... 
И ако в някой съм раждал съчувствие, 
малко болка, тъга и въздишка, 
или страст до пресъхващи устни, 
значи имаше смисъл да пиша...
Значи имаха смисъл тревогите,
и протяжните лунни безсъния, 
даже също до здрач монолозите, 
след които раздавах присъди, 
по вина за наивност в сърцето - 
доживот да изплаква тъгата ми,
да удави безбрежното у поета, 
а да спаси брега на глупакът... 
Но какво от това? Заслужава си, 
щом с душата си вам ще нахраня. 
Аз самият взимал съм залъци, 
от огризан талант до забрава...
И е важно да знаете всъщност, 
че не ме е подгонила съвест, 
нито злоба, с която да връщам 
на онези, които ме съдят. 
А до някога (все тъй нескромен) - 
ще поискам да чувам аплаузи, 
инак после цветята за спомен, 
ще красят надгробните вази... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
16.02.2024