Нескромно е, но искам да знам,
и усетя прѝживе чувството
на това - аз какво съм ви дал
с моето да го наречем - изкуство...
Да погледна с око замъглено,
от напираща топла сълза,
как душите ви ожаднели,
с глас и думи ще утоля...
И ако в някой съм раждал съчувствие,
малко болка, тъга и въздишка,
или страст до пресъхващи устни,
значи имаше смисъл да пиша...
Значи имаха смисъл тревогите,
и протяжните лунни безсъния,
даже също до здрач монолозите,
след които раздавах присъди,
по вина за наивност в сърцето -
доживот да изплаква тъгата ми,
да удави безбрежното у поета,
а да спаси брега на глупакът...
Но какво от това? Заслужава си,
щом с душата си вам ще нахраня.
Аз самият взимал съм залъци,
от огризан талант до забрава...
И е важно да знаете всъщност,
че не ме е подгонила съвест,
нито злоба, с която да връщам
на онези, които ме съдят.
А до някога (все тъй нескромен) -
ще поискам да чувам аплаузи,
инак после цветята за спомен,
ще красят надгробните вази...
©тихопат.
Данаил Антонов
16.02.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.