Спокойна съм,

мисълта за теб е по-силна от всякога.

Спокойна съм,

вяра и надежда вървят след мен,

в борба за любовта.

Връщам се в мисълта

и сякаш на света съм сама.

Към онази, силната мисъл,

която ти нашепва нещо тайно.

И подобно гълъб бял, отлита,

минава през гори и през поля,

за да кацне на твоята ръка.

Но днес искам те не насън,

не във мисъл, а наяве.

Искам поглед, вперен в мен.

Искам устни, които да говорят

и изкушават ме в нощта.

Ръце, протегнати към мен,

и в миг неуловен, дърпат ме от раз.

Днес очите трескаво четат,

че ти си още там,

седнал край реката,

в шепите ти спомени мълчат

и бавно изнизват се от ръката.

Както пясък в пясъчен часовник,

изнизва се напред и отброява своя ход.

Времето сега е спряло!

Стоя пред него аз безсилна

и само чакам,

секунда, минута, час,

своя ход наново да отброят.

Но ход отброява само тъгата,

можеш да я видиш в мен,

настанила се е  така добре.

Очите ми не лъжат, че е в тях,

а гласът ми сам за себе си говори!

Спокоен, нежно тъжен, монотонен глас.

Това съм аз!