Да посадиш дърво е достолепие
Най-старото дърво на тази улица
не помни вече кой го посади.
За него няма свои, няма чужди,
а само преминаващи съдби.
Под сянката на кривите му клони
натрупват се следи върху следи,
които никой не опитва да догони
посоката им за да проследи…
Най-старото дърво на тази улица
на всички пойни птици е приятел.
И всяка зима споменът за звуците
му дават сили да дочака лятото.
Щом преброи гнездата на надеждата,
сред облаците в синьото небе
дървото в необятното заглежда се
и се превръща в мълчалив поет.
На всеки лист отделен си записва
как птичето се учи да лети.
Как вятърът се смее снизходително,
как слънцето кората му суши.
Как хората забързани за някъде
пропускат да се радват на живота си,
на слънцето, на облака, на вятъра.
И погледите сведени надолу са.
Как пролетта превръща се във лято,
а лятото в усмивка за сбогуване.
Как всяко птиче има свое ято,
с което се приготвя за пътуване.
А есента на записките края
не иска да дочака и уви.
Откъсва ги разхвърля ги нехайно,
но старото дърво не се гневи.
Че според кръговрата на природата
накрая пролетта ще победи.
Заплахата се крие само в хората,
че нуждата от топло прави зли
и зимните им мисли, и ръцете им
размахващи решително трион.
Да посадиш дърво е достолепие.
Погубиш ли дърво – убиваш Бог…
.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
