Виж раззеленилите се дървета, свободните птици, извисяващи се над света.
Яркото слънце, кръжащо в синьото небе – извор на радостта.
Тук са златните залези, къпещи се в море от светлина.
Усети летния въздух, всичко е толкова истинско – да!
Но видях самотна стая на незнайно място и заключена врата.
Небето беше сиво, лек дъжд валеше навън, капките играеха страшна игра.
Там, до стената, стоеше непознат самотник, вгледан в прозореца.
Казах му: `Защо тънеш в самота, ела да се разходим в дъжда!`
Отговор не получих, но тук, между тези дебели стени, зловещи сенки плъзнаха.
`Защо продължаваш да се връщаш ?` - хиляди очи ме изпиваха.
Видях мрачния часовник, тук въздухът е изпълнен с уплаха.
Някой ме покри с черна завеса, мен и моята гниеща надежда!
Виждам свободните птици, летящи към златния залез, там са, нали?
Синьото небе е по-величествено от всякога, но истинско ли е сега?
Виждам човешка фигура между дебели стени, обладана от мечти и спомени.
Зловеща тишина, приспиваща отрова, тиха тъга – спомен от дъжда.
© Иван Георгиев Всички права запазени