Виж раззеленилите се дървета, свободните птици, извисяващи се над света.

Яркото слънце, кръжащо в синьото небе – извор на радостта.

Тук са златните залези, къпещи се в море от светлина.

Усети летния въздух, всичко е толкова истинско – да!

Но видях самотна стая на незнайно място и заключена врата.

Небето беше сиво, лек дъжд валеше навън, капките играеха страшна игра.

Там, до стената, стоеше непознат самотник, вгледан в прозореца.

Казах му: `Защо тънеш в самота, ела да се разходим в дъжда!`

Отговор не получих, но тук, между тези дебели стени, зловещи сенки плъзнаха.

`Защо продължаваш да се връщаш ?` - хиляди очи ме изпиваха.

Видях мрачния часовник, тук въздухът е изпълнен с уплаха.

Някой ме покри с черна завеса, мен и моята гниеща надежда!

Виждам свободните птици, летящи към златния залез, там са, нали?

Синьото небе е по-величествено от всякога, но истинско ли е сега?

Виждам човешка фигура между дебели стени, обладана от мечти и спомени.

Зловеща тишина, приспиваща отрова, тиха тъга – спомен от дъжда.