* * *

Малка локва, толкова обикновена,

дете на облак и земя.

Увяхнал лист полегнал върху нея,

подухван от ветреца плува, сякаш галейки нейната вода.

Слънчев лъч безгрижно си играе и се отразява от локвата върху отсрещната стена.

Минават хора, както винаги забързани,

преследвайки някакви цели, забравили изцяло за света.

Едно дете единствено е спряло,

видяло тази локва,

която колкото и да е обикновена, си има своя чар и красота

и с малко клонче, паднало от старото дърво, плацика той по нея,

нагазил в локвата с малките крака

и с детски смях пропъжда подтискащата тишина,

а локвата обикновена, ако можеше да чувства,

в този миг би почувствала, че е център на света.