Демон
Изгубих се във долната земя,
сред сенки и прекършени дървета,
с мъртвешки-бледа, восъчна луна
и сипеща се пепел от небето.
Сред кладенци с пресъхнала вода,
сред пъплещи ръце със хищни пръсти.
Без брод, без пътеводна светлина.
И смрад на злост и сяра ме обгръща.
На трон от изкорубени души
седи ужасен демон и се хили.
Със жезъл от преплетени змии,
без капчица от жал в сърцето гнило.
Отдето мине, сее мрак и страх
и сто звезди се срутват от простора.
Заглъхва и последно зрънце смях
сред ехото на тътена гръмовен.
Той бурен е и вехне всеки цвят,
попарен от езика му отровен.
Доволен във удобния си ад,
опива се от всеки стъпкан порив.
И няма как да литна, тук пълзя.
Крилата ми са страшно уморени.
Забравена, привикнах да мълча,
душата ми да зъзне вкочанена.
Изгубих се във долната земя.
Забравих колко синьо е небето.
Заседнах. Насред нищото вися.
Подай ръка и ми спаси сърцето!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Вергова Всички права запазени
Благодаря ти! Петя, Метроном, благодаря и на вас! 
