Трен – от бързите момчета, ме прикани: „Ти! Ела!“,
в ден несвързан и облечен в лунносребърна пола̀.
Драсна линия балканска за наслада много сняг –
гаснат спомените ла̀нски като на самотен бряг.

Сам пътувам и бленувам из високи планини,
в рими млади се вълнувам за различните съдби.
Влезе в старата галѐра баба с весело лице –
тя билета си намери и попита: „Накъде?“…

Сякаш в дланите на Шишкин „Утро в борова гора“,
плахо, плахо се разлисти и като че оживя.
Трепнаха в деня мечета, заиграха се в снега,
и по белите полета те прегърнаха света.

Стегнах мислите младежки, сетна гара ме зове,
и сбогувах се човешки с всяко искрено лице.
Слязох на земя позната – мое бляскаво листо,
казах тихо „Чао!“ на влака с краен номер две-едно.