Денят идва във стаята
Денят идва.
Паля цигара.
Имам всичкото искане...
Имам ли себе си...
“Както и да е” – казва бутилката.
- Както и да е – казва гласът ми.
А съм сам като минало,
като някаква болка.
И съм сам като бъдеще –
във забравени сънища -
без призраци,
без цветове...
(- Пожела да умреш?
- Не!)
И без...
никого.
- Търся те, знаеш ли?
Мълчи пак стената.
- Едно с мен ще пиеш ли?
И се стряска
вратата.
Огъват се дните,
прощават се с някого.
- Нямам нужда от никой!
- О, Хенри, така ли?
О, Хенри е бил...
Жив съм,
макар и затворен
(и той е бил, зная –
защо сме затворници...)
Прощава се старецът
с преялите гълъби.
Прощава се лятото
със дните си шарени.
Прощава се някой
във този миг
с някого.
И аз се прощавам
със всичкото...
Няма ме...
Сякаш
идва денят ми –
по - мрачен от старото,
по - гърбав от Витоша,
по - нищо от нищото...
Раздава си картите
и глупаво пита:
- Е, Ханк, ще играеш ли?
- Не зная играта!
А после е залез
и тъжно –
ден в проза.
Като скитащ затворник...
Обикалят...
Стените
Не престават да питат...
и питат ли, питат,
очертавайки нищото...
И...
Денят идва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени
