Един неделен ден в дъждовно време,
стои пред мен и аз не знам защо!
А сивотата му е, дявол да го вземе,
подобие нещастно на нощта...
Подтиска ме и през сълзи`те ми напира...
Навярно е предвеснка на стон!
И мойта радост, преди да се роди умира...
Аз злото сякаш съм качил на трон...
В дошлата есен съм останал без надежда...
С очи разплакани е й света!
И сякаш съм притиснат в кукувича прежда,
и нямам вяра, да се съхраня!
Всемирната тъга е влезнала в душата!
Защо тъй ме ограби есента?!
Аз чувствам лепкавите пръсти на съдбата
и репликите сетни на света!..
© Христо Славов Всички права запазени