Със походка като котка
бавно и грациозно тя престъпва.
Дете на нощта, дарено с чудна красота
в лунния блясък душата си окъпва.
Косите ù, по-черно от мрака,
очите ù, какви ли не игри играха
устните ù алено червени, кръв попили
най-после върху моите се спряха...
Дете на мрака, дявола и Сатаната,
изчадие от Ада, демон, грях и страст,
горделиво идваш ти при мен
и аз изцяло съм под твоя власт.
А щом изгрее слънцето недружелюбно,
щом денят настъпи и фениксът пропее,
ти с усмивка тиха и доволна
изчезваш заедно с прахта,
прахта, която топъл вятър ще отвее...
И след себе си оставяш
мириса на Смърт и зов,
но редом с тях и сърцето ми забравяш,
сърцето на поета, изпепелено от любов.