Детето на едно отричане
Търсиш ме във полъха на утрото,
по пътища, забулени във нищото,
в пресъхналите ручеи на мъртвото,
в тишината на надгробни плочи...
Копнеещи длани протягаш безумно,
леглото ти пусто без мене остана.
Самотно студени са твоите нощи,
теглото ти мъчно във теб натежава.
А ме търсиш в прецъфтелите рози,
да увяхнат са, знаеш, обречени,
но пак ме дириш при неми потоци
под луната кървящо отсечена.
Дали ще видиш някой ден, че всъщност
към теб вървях, във бяло бях облечена...
до теб стоях, не знаеш колко близо...
в ръце държах детето на едно отричане!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Теодора Драгиева Всички права запазени
