Понякога се ровя във кашоните,

прашлясващи под старото легло;

играя си с на влакчето вагоните

и търся нещо, но не знам какво.

Разресвам пак на куклите косите

и спомням си как тайно си мечтах,

да следвам най-безкористно мечтите

и пътя, който нощем си чертах.

Но ето... по средата съм – на нищото,

опитвайки до днес да разбера

защо не топли огънят в огнището,

но само фас след фас гася...

И отговори нямам и до днес.

А куклите от рафта ми се смеят.

Наникъде вървя,  и без прогрес...

мечтите ги оставих там да тлеят...

Защо не мога нещо да поискам,

което е възможно да получа?

Сълзите във очите пак си стискам

и чувам глухо: “то така се уча”.

Но някак уморих се, май от себе си.

Избирам все погрешната посока.

В очите ми изписано е: “Вземай си”,

а после ще си прочета урока...

че време имам много – да съм жива,

но щом един път свикнал си да губиш,

душата преждевременно умира

и късно е за още да се молиш!

Oстава пак мечето си да гушна, 

но няма май на кой да обещая,

че кротка ще съм вече, и послушна,

и те това добро ще ми вещае...