ДЕВОЙКАТА ОТ РИЛСКАТА ПУСТИНЯ
... слизах си съвсем полека сам – по горската пътека,
както си вървях из клека, в миг девойчица съзрях –
бяла, румена, засмяна! – вятър вейна ѝ в сукмана,
и не знам какво ми стана! – я погледнах – някак плах,
във косите ѝ от свила росна китка бе се свила,
и със страшна сила Рила мен снагата ми наля! –
дигнах таз девойка млада върху лятната ливада,
бяхме грешници от Ада, влезли в Райските поля!
Кротка – съща монахиня! – в нейната забрадка синя
млъкна Рилската пустиня, славейче не чух дори...
Паднал в сладостна омая, цяла зима си мечтая ...