Изтръпвам в мрачна мисъл скрита...

когато няма време за сълзи.

А залезът така коварно дебне 

да потъне в моето небе. 

Защо да чакам утрото, се питам,

бленувано от моя мрачен взор.

А време има ли за още мъка,

когато бурята ми казва стой!

Ще си припомня мириса на есен,

с ароматен привкус за любов.

Откъснат лист, със чаша джин поднесен,

дихание живот в мъгла от плесен.

Ще тръгвам... време е за песен.

На този бряг не чака благослов,

а полупразна чаша обич...

със празно време натрошен живот.