Сънят ми пак затворен е в на мислите чертога,

щастието ми малко съм прибавил към залога,

няма как гаранция да ми даде живота,

за нервите си взимаме изтъркана банкнота.

Над чашите с вино си разкриваме душата,

с подпухналите си очи очакваме писмата,

надеждата разкъсва ни със свойте нокти,

в океан-безкрай се носим на самотни лодки.

Мислите ми идват и умират в небитието,

както цигареният дим се размива в небето.

Страданието прегърнали сме с двете си ръце,

а щастието в кишата го тъпчем с нозе.

Леглото ни е храм свещен, пак носи ни видение,

а улицата-гилотина изпраща в забвение.

Уж разхождаме се будни, даже да звучи банално,

но със затворени очи, аз го чувствам по реално.