Дневникът на един млад беладжия -3
Баба ме е хванала здраво за ръката.
Дърпа ме към себе си, но е в шок горката.
Кучето ни гледа право във очите.
- Скрий се зад гърба ми! Хайде, бързо, Мите!
Чантата отваря тя да извади нещо.
Спрей ли там е скрила? Става ми горещо.
Но разбирам - друго е нейното желание.
Иска баба кучето с нещо да нахрани.
Сещам се, че снощи мама прави баница
и в една кутия сложи в мойта раница.
То без страх се взира, сякаш е разбрало.
Кой го храни? Милото, само бой е яло!
Своята опашка вече е подвило.
Ах, къде кутията майка ми е скрила?
Ето я, напипах я, в ъгъла от дясно.
Бързо я отварям. Спуска се! Ужасно...
Хвърлям му я цялата. Нека се засити.
Лакомо преглъща. Имам и бисквити!
Може за гладника те да са десерта.
Лапа ги светкавично - втора, трета... пета!
- Хайде, Мите! - баба ми вече е спокойна.
- Да вървим, момчето ми, с теб при баба Койна.
Значи тъй се казва тази нейна леля.
Тръгваме от гарата. Крачим с Мери смело.
Но за всеки случай, често се обръщам.
Следва ни! Не иска вече да се връща.
Мърляво е, слабичко и с очи кафяви.
Сякаш с тях ми казва: - Как да те оставя?
Само ти единствен, Мите, ме нахрани"!
(Честна дума, каза името разбрано!)
Много скоро баба къщата открива
Схлупена е някак, даже малко крива.
Петльо с три кокошки крачи важно в двора.
Крушата е свела клони от умора.
Орехът се перчи с плодове големи.
- Ха, добре дошли сте! Тъкмо сте навреме!
Тутманик-душичка баба ви омеси.
Туй, Марийка беше. Ти, дете, от где си?
Слагам очилата да те видя, чедо.
Аз и се представям. По лицето бледо
някаква усмивка леко засиява.
От долапа вади тя да ни гощава
мляко във гърненце. Сякаш е цедено.
- Мите, идвай вече! Я, седни до мене!
Но ръце изми ли? Бързо - на чешмата!
- Мери, тя къде е? - В двора, под асмата.
Вън излязал вече, кучето съзирам.
- Хей, приятел, пак ли тука те намирам?
Ниската ограда лесно е прескочил.
От корито каменно той водичка лочи.
- Тутманик ядеш ли, гладен ли си друже?
Някой трябва с речник май да ми услужи.
От езика кучешки нищо не разбирам.
Свива се в краката ми и за миг замира.
После скача пъргаво. Иска да го гушна.
- Все се бавиш, Митенце! Пак си непослушен!
Кучето отвръща и: Джаф! Не го обиждай!
С мене си играе. Ти нима не виждаш?
Баба онемяла е. После се съвзема.
- Знаех, че белята аз с тебе ще си взема!
- Не гонете кучето, нека да остане.
Имах си пазач един, но почина лани.
Баба Койна милва го и не се страхува.
- Сякаш че са братчета с мойто, ми се струва.
И сълза с престилката бърза да изтрие.
- Има ли си име? Да го кръстим ние.
Мери го поглежда мило и разнежено.
- Беше мъжко моето. Викахме му Вежен.
До върха със дядото ходеха двамина.
Все след него тичаше. Бяха си дружина.
Влизаме във стаята. Масата ни чака.
Баба Койна гребва мляко два черпака,
дето от козичката днес е надоила.
И огромен краешник в него надробила,
новото си куче бърза да нахрани.
- Нека ни обикне Вежен. И остане!
Следва:.....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
