Дневникът на един млад беладжия - 14
Тази нощ заспивам, мислейки за мама.
Че е сам-самичка мъка мене дави ме.
Трябва да и звъннем утре непременно.
И кога ли с нея чухме се последно?
Баба се обръща шумно във съня си.
Може би сънува точно дъщеря си.
Аз със тези мисли съм заспал накрая.
Колко часа спал съм, питайте - не зная.
Но очи отворих ли, в кухнята изтичах,
без да си измия даже и очите.
Мери е отишла да дои козата.
Баба Койна, милата, вънка със метлата
сухи листи сбира, че не е валяло
и в горещините вред е пожълтяло.
- Мите, пак си станал много рано, сине!
Неусетно лятото, знай, ще си замине
и тогава майка ти трудно ще те буди.
Тук че ранобуден си много ще се чуди.
- Хайде да и звъннем! Вечер я сънувам.
Може би за мене също тя тъгува!
Баба ме прегръща нежно. Както мама.
- Чакай телефона да си взема само!
На дисплея светва снимка със усмивка.
Да я гледам само тъжна аз съм свикнал.
Но гласът отсреща също се усмихва.
- Митенце! Синчето ми! - казва и притихва.
- Мамо, Мери казва тук, че съм пораснал!
Новата ми баба готви тъй прекрасно!
С тутманик ни срещна. И мекички прави!
- Мите, да те питам - всички ли сте здрави?
- Въздухът е хубав! И на плаж съм ходил.
Баба Койна два пъти вече ме е водила!
Но за теб понякога, мамо, аз тъгувам...
- Сълзи във гласа ти има, ми се струва! -
мама ме прекъсва, сякаш е видяла
как една сълзичка вече е преляла.
- Мамо, чичо Ваньо банята поправи! -
бързам да и кажа, че да не забравя.
- Кой е той? Не мога да се сетя нещо.
Виждам, че на баба става и горещо,
но изстрелвам бързо с радост новината:
- Той ще се ожени! Мери е жената!
Тук какво се случва искам да разкажа.
Аз очаквах баба мен да ме накаже,
а пък тя прегърна ме и ме нацелува.
Казвам ви: усетих, че се развълнува!
Но към мене дума после не отправи
и че не е чула смело се направи.
След закуска в двора почна да се вглежда.
Май че чичо Ваньо чака, тъй изглежда.
Ето го, пристига! Покрива ще стяга
и с каквото мога аз ще му помагам.
С панталон работен е и със риза синя.
Сякаш подмладил се е с цели пет години!
Даже и на Вежен вече е приятел.
Втурва се към него и опашка мята,
а пък той му носи кокали събрани.
Иска чичо Ваньо с тях да го нахрани.
- Синко, ще държиш ли? Стълбата е стара.
Я, да я постегнем, да не ни изкара
някоя беличка. Дай ми, Мите, чука!
Гвоздей да забием ние с тебе тука.
И след малко всичко вече е готово.
Може да използва стълбата отново.
Ловко се покачва с нея на тавана
и през малък отвор, в покрива оставен,
най-отгоре качва се, циглите преглежда.
- Няколко ще сменяме, както ми изглежда -
казва компетентно моят чичо Ваньо.
- Имам десетина. Но ще дойда рано.
Работа по хладното с тебе да подхванем.
Станахме бригада! Аз какво ви казах!
Бебешки игри ли? Вече ги зарязах!
Искам като него силен мъж да стана,
за да вижда в мене майка ми отмяна.
- Хайде да обядваме! - Мери ни покани. -
Леля е направила супа от джолани.
Ял ли си, Митаче, ти такова нещо?
Но не бързай толкова, още е гореща!
Колко ми е хубаво, че със нас е чичо!
Но дали и мене той ще заобича? -
мисля си с тревога, но и със надежда.
Мама би казала: Всичко се нарежда!
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
